H.B.2.M

Мдаа.... Happy birthday to me.

Още една година. Къде е разликата? Ще се променя? Възможно, но няма да е към по-добро. Същата “усмихната реалистка с тенденция да стане сериозен оптимист”, със склонност да се oспива сутрин и да се шегува в най-неподходящите моменти. Непоправимата идеалистка, което прегаря спагетите си и и все още вярва в Дядо Коледа и Супермен. Момичето, което, докато събираше за пореден път парченцата от сърцето си, не загуби себе си. Но дали? И по-точно.. Докога?

Истината е, че сама съм си виновнa за всичко. В съзнанието си имам изградена представа за нещата и начина, по който трябва да изглеждат. Твърде вглъбена съм в тези образи и тяхното несъответствие с реалността е непреодолимо. Продължавам да изпълвам дните си с мисли въртящи се около този мой имагинерен вътрешен свят, а връзката с битието става все по-тънка.. Отричам, това което не харесвам. Това е причината за много неща...

Ето, че съм на 19.
Но годините са изкуствена мярка, поставена от хората с идея си нямам каква цел.

Виждам. Искам. Мога. Стремя се. Провалям се (понякога)..... и пак ставам! Защото и утре е ден? Защото утре ще е по-добре? Блях, no kiddin' .

Утре ще е по-гадно. Утре повече хора ще ме мразят. Утре ще е по-зле и възможността светът ми да се срине ще е по-голяма. Всичко ще е по-далеч, отколкото мога да стигна. Точно затова аз ще се драпам още по-отчаяно, като като ранено животно, с длани нагоре по склона на живота.

Просто така. Заради себе си.

19? И какво толкова?