четвъртък, 30 април 2009 г.

"The sun itself sees not ‘till heaven clears"

/by Shakespeare

mood: Claude Debussy [ Walter Gieseking -
The Complete Works For Piano (1953-MP3-192)\CD4\06 ] -
Reverie, L. 68
_____________

There r so many things I wish I could say 2 u ..
But will not..
I can not do this 2 u.. once more..
Please just remember..
I love you more then all da gummy bears in da world !
4ever urs ..

сряда, 1 април 2009 г.

.. new moon ..

Времето започна да се търкаля много бързо. А желанието на родителите ми се сбъдна - вече не бях нещастна. Естествено, не можех да се самозаблуждавам напълно. Направех ли разбор на живота си, което се стараех да не се случва често, не можех да пренебрегна какво говори поведението ми ..
Бях като изгубена луна - някакъв катаклизъм беше унищожил планетата ми като в сценарий, достоен за катастрофичен филм - която въпреки това продължаваше да се върти в тясна, малка орбита около празното пространство, пренебрегвайки всички закони на гравитацията..
____________________

Аз гледах през прозореца, обзета от чувство за вина.
Беше толкова непочтено да го насърчавам. Чист егоизъм. Нямаше значение, че се бях опитала да изясня позицията си. Щом таеше каквато и да било надежда за нещо друго освен приятелство между нас, значи не съм била достатъчно ясна.
Как можеш да му обясня, така че да ме разбере?! Бях празна черупка. Като запустяла къща, обявена за разрушаване - месеци наред бях напълно необитаема. А сега имаше леки подобрения. Предната стая беше ремонтирана. Но само това - една едничка стая. А той заслужаваше нещо по-добро - по-добро от рушаща се, козметично освежена къща. Никакви инвестиции от негова страна не можеха да възстановят основите ми.
Но въпреки това знаех, че няма да го прогоня. Твърде много се нуждаех от него ..

Колко много ми се искаше той да ми беше истински брат, брат от моята плът и кръв, така че да имам някакви обосновани претенции към него, но да не страдам от чувство за вина. Бог ми е свидетел, че никога не ми бе хрумвало да го използвам, но вината, което изпитвах в момента, бе доказателство, че именно това правя.
Никога не ми беше минавала мисълта да го обичам. Едно от малкото неща, в които бях убедена - което знаех с всичките си вътрешности, с костите си, с всичко, от главата до петите, знаех го дълбоко в празния си гръден кош - бе, че любовта дава силиа на другия да те прекърши.
А аз бях непоправимо прекършена.
Но сега се нуждаех от него като от наркотик. Твърде дълго го бях използвала като патерица и бях затънала по-дълбоко, отколкото смятах, че ще ми се случи отново с когото и да било. Сега не можех да понеса да го нараня и същевременно не можех да не го нараня. Той вярваше, че времето и търпението му ще ме променят и макар да знаех, че греши, усещах, че ще му позволя да опита.
Беше най-добрият ми приятел. Винаги щях да го обичам, но това никога, никога нямаше да е достатъчно.
____________________

Мислех, че той е започнал да лекува дупката в гърдите ми или поне да я запушва, да възпита болката. Грешала съм. Просто е дълбаел своя дупка, така че сега бях надупчена като швейцарско сирене. Интересно как не се разпадах на парчета..