неделя, 2 септември 2007 г.

Настроение: скапано ..
Песен: d12 feat. eminem - how come

"How come we don't even talk no more
And you don't even call no more
We don't barely keep in touch at all
And I don't even feel the same love when we hug no more
And I heard it through the grape vine we even beefin now

After all the years we been down
Ain't no way no how, this bullshit can be true
We family and ain't a damn thing changed, unless it's you.."

Стоя си на работа - болна, недоспала, на ръба от нерви и изтощение - и си мисля.. Мисля си за миналото, настоящето и бъдещето. Мисля си за грешките, които съм направила.. за адЪт, през който съм преминала.. за хората, които съм изгубила..

Колко малко остана и това лято ще е зад гърба ми. Ах, как искам да свърши най-сетне. Не е заради самата работа - макар че ми се наложи да изуча за броени дни цяла нова професия [нещо, за което хората учат години], мисля.. не, знам, че се справям блестящо. Тежи ми нещо друго.. Писна ми от променливите настроения на шефа.. Писна ми да търпя презрителното отношение на другия шеф.. Писна ми да върша непристоина за администратор работа - то не бях барман, секретарка, камериерка, поща, чистачка, детегледачка, та дори на моменти изтривалка, която трябва да търпи кво ли не.. Писна ми и от надуването на разни селяни, най-вече софиАнци. Наистина не мога да разбера, защо някои хора си мислят, че след като посоченият на личната им карта адрес е софийски, това им дава право да се държат като Краля Слънце и да се отнасят с останалите като с по-низши създания.. Писна ми вече да си мълча, да преглъщам [въпреки всичко аз да излизам лошата] и в същото време да се усмихвам [все едно съм тъпа или глуха и не чувам и/или разбирам обидите и намеците] и да се старая да бъда вежлива и мила [ защото в крайна сметка хората са дошли на почивка..]

Има и още нещо.. Липсва ми семейството ми.. Някои и друг френд.. Лисва ми градът ми, моето легло, моя компютър, липсват ми дори досадните клюкарки пред блока..
Но със сигурност знам, че ще ми липсва и това място. Защото за два месеца аз го чувствах, а то и си беше, моят дом. Ще ми липсват глупостите на Зорка, досадата по лицето на Айшето, като и дам 5 стаи за зареждане, ще ми липсва дори цигарения дим от Ани.. И най-вече ще ми липсва живота със Сис. До такава степен се пристрастих [буквално] към нея, че не мога да го обясня.. Свикнах да се будя до нея, да я виждам разпилени вещите й навсякъде, накъдето се обърна, да усещам присъствието й до мен. Да си споделяме и нервите, похабени в почти всички случеи за нема нищо, и радостите, и гадната закуска или консервата с нещо, наподобяващо храна. Толкова много ти дължа, съкровището ми, и има толкова неща, за които ти дължа извинение.. Нея знам, че няма да я загубя след това, но останалото..

Раздвоена съм. Не усещам цялостна радост, че след някой и друг ден се махам завинаги от това място и ако аз не пожелая [а аз няма да пожелая, вярвайте ми] няма да стъпя повече в тоя хотел. Но нали, както се казва, започваш да цениш нещо/някой едва след като опасноста да го загубиш стане реална.

Много пъти ми се е налагало да се сбогувам. И искам да сведа подобни ситуации до минимум.. Искам да запазя това, което имам и което ценя, колкото се може по дълго.. Все пак - няма нищо вечно :)