Усмивката замръзна на лицето ми сякаш гледах Медуза.. Заляха ме толкова много чувства, че усетих как гърлото ми се сви, а с което и притока на въздух към дробовете ми рязко спря. ‘Какво, по дяволите?’

Съжаление, да.
Изпитвах съжаление към себе си. Съжаление към нея, към дадените за осиновяване бебчета и към Черна Гора след разгрома 4-1 за квалификациите, но най-вече изпитвах съжаление към себе си и.. това трябваше да спре. Погледът ми се размъти, мислите ми се лутаха като в лабиринт. Излязох на разходка. Тръгнах млад човек, достигнах средна възраст до Извора, а след около час вече бях готова за старчески дом. Усещах изтощението, разливащо във всяка моя вена, артерия и капиляр. Дъхът ми започна да се накъсва, когато тялото ми започна да регистрира изминалото време. Беше много, прекалено. Опитах се да дойда на себе си като видя забавната страна на нещата.
.
Не беше лесно, и не съм особено сигурна, че се справих както трябва, но това просто е нещо, което обичам да правя, когато нещата не вървят добре. Защото, замислих се, какво означава, че нещата не вървят добре? В сравнение с какво? Можете да кажете: в сравнение с това, как са вървели нещата преди няколко часа, или преди няколко години. Но не е там въпросът. Ако две коли се носят с голяма скорост към тухлена стена без спирачки, и едната кола се блъсне в стената мигове преди другата, не можете през тези няколко мига да кажете, че втората кола е много по-добре от първата. Нали?
Смъртта и нещастието дебнат зад гърба ни във всяка секунда от живота ни, опитвайки се да се докопат до нас. И не уцелват през по – голямата част от времето. Безброй изминати мили по автомагистралата, без задното колело да експлодира. Многобройни вируси, които се плъзгат през телата ни, без да ни заразят. Безброй пиана, които падат миг след като сме отминали. Или цял месец след това – няма значение.
Затова, освен ако не падаме на колене и не въздаваме благодарности всеки път, когато бедата ни отмине, е безсмислено да роптаем, когато ни връхлети. Нас или някой друг. Защото не я сравняваме с нищо.
И във всеки случай ние всички сме мъртви или никога не сме се раждали, и цялата работа всъщност е само сън.

Ето виждате ли, това наричам аз забавна страна. Защо ли тогава по бузите ми все още се стичаха сълзи?